Обречеността на съвременната политика
Последният път, когато американски президент беше съвсем погубен, по-голямата част от богатия свят, въпреки и да хулеше акта, можеше да се надява, че е бил изключително американски. Затова си коства да изброим някои от ограниченията за сигурност, употребявани от английските депутати през последните години. Мобилни паник аларми. Пробождащи жилетки. Лична защита. Избягване на планувани събития и несъществени излети. Усилие на националната полиция, наречено интервенция Bridger, в този момент разширено, с цел да отбрани определени представители отвън Народното събрание.
Страна, в която политическото принуждение беше необичайност, най-малко отвън сходния на война подтекст на Размириците, загуби двама депутати поради убийци от 2016 година насам. Кандидатите на последните избори във Франция също бяха нападнати. Германският вътрешен министър цитира „ ескалация на антидемократичното принуждение “.
Почти всички осъждат сходни офанзиви. Проблемът е, че по-късно консенсусът се разпада. Спектърът на държание, който доближава, само че не и над линията на принуждение, провокира по-малко безпокойствие или даже интерес, в сравнение с би трябвало. Тормозът над претендентите на изборите във Англия беше посрещнат злокобно. За да бъде ясно тогава: антиполитическата просвета е неверна сама по себе си. Но повече от това, той се самоподсилва.
Това е обречеността на актуалната политика: това е все по-неприятна линия на работа, което значи, че по-малко положителни хора я избират, което понижава качеството на публичния живот — т.е. самото ръководство и държанието на виновните за това - което от своя страна прави гласоподавателите по-враждебни към политиците. И още веднъж в близост.
Няма делене на въпроса, да речем, по какъв начин нация от повече от 330 милиона души стига да изправи 81-годишен против 78-годишен в президентска конкуренция, от заканите към държавни чиновници и общата компликация на „ политиката на първа линия “. (Каква бойна конотация има в този момент тази фраза.) Мислите ли, че би трябвало да има по-добри хора в политиката? Е, след теб, читателю.
Това е още по-важно в този вакуум на почитание, който назоваваме Обединеното кралство. Бързината, с която Риши Сунак, който можеше да стане добър министър-председател с още едно десетилетие, влезе в Даунинг стрийт 11 и по-късно 10, свидетелства за неговия блян, да, само че също и за страхотния смут на конкуренцията.
Истинското принуждение е по-лошо от заплашване, което е по-лошо от словесно принуждение, което е по-лошо от инвазивно внимание, което е по-лошо от рефлексивния, съвсем теоретичен цинизъм, който в този момент е рутинна част от политиците пред обществена аудитория („ Защо да имам вяра на една твоя дума? “ и т.н.). Но всички имат идентичен резултат. Всички възпиращи човеци - които бихме могли да определим като тези с положителни благоприятни условия за кариера другаде - или даже просто добре приспособени, немазохистични. Опасността е, че политиката се трансформира в нещо като клирингова къща за хора, които не биха постигнали сходен статус в друга област или които жадуват за внимание, колкото и диво да е то. Тук е изкушаващо да обърнем прекомерно цитираната линия на Граучо Маркс за клубовете и членовете. Парламентът не би трябвало да приема никой, който би помислил да се причисли към него.
Този мотив постоянно ще провокира недоволството, че романтизира предишното. Няма справедлива мярка за „ качеството “ на политиците, да не приказваме за такава, която изрично да демонстрира, че то се е влошило. Нито пък е аксиома, че човек с висока обща подготвеност ще процъфтява в особената сфера на политиката. Робърт Макнамара беше украшение на своето американско потомство - звезда от Harvard Business School, факир на Ford Motor Company - и трагично бъркащ началник на Пентагона по време на войната във Виетнам. Кабинетът на Джон Мейджър в Обединеното кралство от 90-те години беше цялостен с хора, които щяха (и постоянно успяха) да процъфтяват в университетския, предприемаческия или професионалния живот. Избирателите го мразеха.
За задоволително дълъг интервал обаче една нация се ръководи по-добре, в сравнение с по-зле, в случай че хора с други благоприятни условия за кариера я отхвърлят поради политиката. Обсебващият постоянно ще се включи непринудено. Апатичните в никакъв случай няма да го създадат. Това е маргиналния случай, неувереният, който има открит живот на просперираща анонимност, който би трябвало да бъде примамен.
Естествено е да припишем антиполитическото въодушевление на държавните провали: несполучливите войни, неправилното контролиране на банките, страхотното достижение на английската страна с повишение на налозите и утежняване на резултатите. Няма нищо сходно на същото любознание по отношение на източника на тези провали. Ами в случай че причинно-следствената връзка е в противоположната посока? Ами в случай че неспособната страна е крайният плод на антиполитиката? Дали Конгресът е институцията, която се употребява с минимум доверие в американските изследвания, тъй като е толкоз неприятна, или толкоз неприятна, тъй като не се употребява с доверие и затова плашеща за тези, които другояче биха могли да влязат и да я повдигнат? Осмивайте политическата класа. Това е право. Но шегата в последна сметка е за нас.
